История и култура на Сакар
Сакар е планина с древна история. Като част от Тракия тя е била дом на тракийски племена, оставили след себе си впечатляващи мегалитни паметници, свързани с техните вярвания.
Географското положение на Сакар и удобните пътища по долините на реките Марица и Тунджа правят планината важен кръстопът за европейския югоизток. Обитавана от траки и келти, римляни, славяни и българи, Сакар пази спомени и артефакти за завоевателни походи, грабежи и разрушения.
Първите праисторически находки в Сакар са датирани от VI хил.пр.Хр. Селище от раннобронзовата епоха (IV хил. пр.Хр.) е разкрито на 1,5 км. южно от село Михалич. От този период са най-старите и загадъчни съоръжения в Сакар планина - мегалитните паметници. Древните хора са развивали своята култура около природните сили - слънце, скали, вода и земя и са ни завещали уникалните скални долмени, менхири, жертвеници и светилища. От тракийската епоха до нас са достигнали някои впечатляващи структури като долменът Начеви чаири при село Хлябово, светилището Палеокастро до Тополовград и куполната гробница при село Мезек.
Освен култа към бога-слънце, по време на Одриското царство (V век пр.Хр.) местното население в Сакар търгувало с райони като Тракия, Черноморието и Северното егейско крайбрежие, главно заради пътищата и двете плавателни реки Тунджа (Тонзос) и Марица (Хебър).
Следват години на войни между траки и келти, между траки и римляни, до началото на новото хилядолетия, когато районът става част от Източната Римска империя – Византия. Хрониките разказват за голямо сражение през 378 г. край днешното село Маточина, когато войската на готите разгромява римската армия и убива техния военачалник - император Валент.
Разрушените по време на войните крепости са възстановени през Римската епоха, изградени са пътища (Виа Диагоналис), пътни станции (Кастра Рубра), некрополи и антични сгради.
Районът на Сакар бил оживен кръстопът и арена на непрестанни войни и след създаването на българската държава.
През Средновековието през долините на реките Тунджа и Марица преминават много армии, сред които войските на хан Кардам, хан Крум Страшни и цар Симеон Велики. През ХI век районът е засегнат от нападенията срещу Византия на печенези, маджари и кумани.
Историческа българска победа постига войската на цар Калоян в южните части на Сакар през 1205 г., когато разбива армията на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и пленява първия латински император на Константинопол Балдуин Фландърски. Ням свидетел на тази битка е крепостта Букелон при село Маточина. на От този период са още крепостта Неутзикон при село Мезек и крепостта Балзена (Градище) при село Главан.
В средата на XIV век османските нашественици навлизат в българското царство и районът на Сакар планина и долното поречие на Тунджа попадат под османско робство. Част от българското население е унищожена, друга - отведена в робство, трета се спасява в гъстите сакарски гори.
От ХVII до XIX век настъпват значителни демографски промени, свързани със заселването на компактни маси българи християни. Като големи български селища се оформят Кавакли (Тополовград), селата Орешник, Българска поляна, Капитан Петко войвода, Главан, Михалич, Левка, Студена и др.
От Османския период по тези земи са запазени забележителни архитектурни паметници като мостът над река Марица при Свиленград и Гърбавият мост при Харманли.
В периода на национално-освободителните борби Сакар планина е убежище за много народни закрилници – хайдути. Из гъстите дъбови гори шетат четите на Вълчан войвода, Индже войвода, Кара Колю и др.
Български бежанци от Одринския край се преселват в селата на Сакар, за да избягат от несигурността и непрестанните насилия. Следват страшните за България войни Междусъюзническа и Балканска до лятото на 1913г., когато редовна турска армия и башибозук нахлуват през южната българска граница и извършват погром върху българите в Източна Тракия. Цялото мирно българско население от Одрин до Свиленград е прогонено, селата опожарени и къщите разграбени.
До края на първата световна война в Сакарските села все още живее смесено население от българи, гърци и турци. В периода между двете войни се сключва споразумение между България и Гърция и така гръцкото население се преселва в Гърция, а българите от гръцко се заселват в Източни Родопи и Сакар. Най-много бежанци са настанени в Тополовград и селата около него. Държавата ги подпомогнала като им осигурила жилища. Развиват се
зърнопроизводството, животновъдството, тютюнопроизводство и отглеждането на технически култури.
В Свиленград и Ивайловград се развива бубарството и производството на коприна, в Тополовград - камиларството. В Свиленградския край копринарството възниква още в края на XVIII век, но се развива като поминък през XX wek. Произведената в Свиленград висококачествена коприна била изнасяна и предлагана на големите пазари в Одрин, Солун и Истанбул, а едрите търговци на коприна изнасяли готовата продукция дори на италианския пазар.
Камиларството в Тополовград е интересен и уникален за България поминък. Отглеждането на камили е характерно за някои български села в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Малгарско, бежанци от които се преселват в Тополовград. Животните се използват за превоз на товари и в земеделието. Камиларството в Тополовград съществува до края на 60-те години на ХХ век.
Самото име Сакар е с древен произход и като топоним, се среща в редица наименования в Азия и Африка. От древността до днес Сакар е носела имената Мастейра и Авролева.
Името Мастейра се споменава за пръв път в речта на Демостен „За делтата в Херсонес“ пред атинския форум, като наименование на тракийски град в южните поли на планината, край която минали войските на Филип II Македонски при завладяването на Тракия.
Името Авролева за пръв път е споменато от византийския летописец Теофан като название на две планински височини, свързани с военни действия от края на VIII век.
Източници: